Аз не мога да бъда така окована

в приглушената ивица делничен прах,

и не искам да бъда китара смълчана

с две струни, захвърлена някъде в мрак.

Аз не искам пред прагове сиви да чакам,

пред звънци, побелели от снощния мраз,

и престанах да сбирам писма потъмнели,

без любов остарели в стария  шкаф.

Аз не моля за обич в тез дни обосели

и не прося съчувствие в сивия хлад,

и причини не търся сто подивели,

да отритна безверния, лудия свят.

Но аз мога да мина през сивите двери,

да направя пътека към тучния  злак,

да запаля от слънцето всички фенери

и да гребна по мъничко обич за всеки от нас.