Загубили се в ежедневна сивота,

вървят стотици във града студен

и всеки бърза в шумната мъгла,

на грижите предаден, угнетен.

Невиждащи, немеещи, студени,

душите ви са наранени, огорчени.

За кратък миг поне се спрете

и към света очите отворете.

Защо не виждате росата по цветята,

не чувате и  птиците в гората?

Нима изчезнала е днес и добротата,

нима надеждата стопи се на земята?

Но тя е тук, очаква някой да я вземе,

очите си да вдигне, да прогледне,

да черпи той от извора свещен

и като дете да бъде той благословен.