Двама до края

- Бъди до мен....- прошепна ранената бяла птица и впери поглед в сивата до нея.

А тя нежно простря крилото си до бялата. Искаше да премахне болката. Толкова много го искаше. Не можеше да си представи света без своята спътница. Не можеше да си представи полета си без нея, съня си без нея. Целият им живот досега беше едно цяло. Стремеж към висините, към красотата на деня, към слънцето, подети от силата на вятъра. И винаги заедно, винаги един до друг, двама... И тогава се чувстваха безкрайно щастливи.  

   Много пъти обаче двете птици бягаха уплашени от черните мисли, витаещи често на земята и във въздуха. Бягаха подгонени от нещо, което не можеха да разберат. Нещо, което беше унищожително и силно. Нещо, което се опитваше да превземе света.  Бягаха и все пак успяваха да се скрият, успяваха да избегнат помитащия ги вихър. Изнемощели, но съхранени, притиснати една до друга, те се приютяваха някъде. Някъде където беше безопасно за тях и пак бяха заедно.. И бяха себе си.

   Но този, последният път не успяха да се скрият. Макар и силата на техните чувства да им даваше още по-големи криле, не успяха  да превъзмогнат, това което не можеха... 

Бялата птица наклони своята главица и леко притвори очи. Отпусна тялото си. Сивата допря човката си до нея и сърцето й примря. Мигове, изнизващи се като тежки капки. Нима оставаше сама....

   Лек слънчев лъч погали двете главици, склонени в една посока. За части от секундата едно бяло дихание се отдели от двата силуета и се устреми към слънцето.