.jpg)
Надбягване с живота
Стоян затвори вратата на луксозния си мезонет и включи осветлението. Живееше сам. Беше се отделил от родителите си още като завърши висшето си образование. Искаше да е абсолютно самостоятелен и никой да не му пречи и да му се бърка да осъществи амбициите си. За него още от малък беше изключително важно да се доказва, да бъде над всички, да е на върха и да показва, че може повече от другите. И той наистина го можеше. С лекота успяваше да се справи с всичко, което заставаше пред него. Дали това беше някакъв проект, задача, или нещо друго, беше без значение. Правеше го и после обираше лаврите със задоволство. Така беше и със следването му. Някои от колегите му го гледаха с възхищение, други му завиждаха. Но той не обръщаше внимание на останалите. Всеки трябваше да гони своите цели. За него беше важно да постигне това, което искаше - слава и материален успех с цената на всичко, а това какво се случваше около него, не го интересуваше. Имаше малко приятели, но дали те наистина бяха такива, или временни познати, с които прекарваше част от времето си, просто за да не му е скучно, също беше второстепен въпрос. Жени също не му липсваха. Красиви мацки винаги имаше, но бяха нещо ефемерно, за запълване на времето. Той не искаше нищо сериозно. Казваше си, че винаги може да има тези неща, стига само да ги пожелае. Но времето се изниза неусетно. Годините една след друга минаваха покрай него. Той жънеше успехите си, живееше все по-охолно и разгулно Отдаваше се на своите желания, както искаше, но около себе си нямаше близък човек Отдавна не се интересуваше и от родителите си. Знаеше, че още живеят в старата къща в малкия град, но как се оправяха, това беше една мисъл, която почти не минаваше през главата му. За него те си бяха свършили работата, бяха го създали, останалото беше вече негов приоритет. Той трябваше да живее и да събира с пълни шепи от всичко. Казваше си, че един път се живее. Не му пукаше какво мислят за него. Важното беше на него да му е добре.
Стоян огледа празния апартамент и се просна на огромния диван. Беше подменил съвсем скоро обзавеждането. Всичко беше поръчано от една луксозна белгийска мебелна къща. Беше платил луди пари за транспорт на мебелите, но това не беше проблем за него. Пусна си последния компактдиск на една новоизгряваща поп звезда. Доставяше му удоволствие да я слуша. Не обичаше попфолка, макар да му се налагаше да общува с хора, които го слушаха, но временно, изтърпяваше някое и друго парче.
Почувства къркорене в корема си. Беше гладен. Отиде в трапезарията и извади от хладилника един полуфабрикат и си го притопли на микровълновата. Отдавна беше минало времето, когато някой му приготвяше топла храна вкъщи и го канеше на масата. Беше забравил това. А и ако искаше можеше да се обади в близкия ресторант да му донесат нещо. Но се отказа. Не желаеше да вижда никой, искаше да е сам. Изгълта полуфабриката и се върна в хола с чаша уиски. Изключи музиката и легна отново на дивана. Положи ръце под главата си. Утре ставаше на тридесет и девет. Беше организирал голям купон в новия лъскав ресторант до офиса на една от фирмите му. Беше поканил към стотина гости - все такива излъскани типове, с които имаше служебни отношения, и от които имаше полза. Поръчал беше луксозно меню, за да задоволи всички вкусове. Гостите трябваше да бъдат доволни и отново да говорят за него какъв лукс си позволява. Но дали наистина искаше всичко това? Знаеше, че никой от тези хора нямат безкористно отношение към него. Всеки щеше да дойде с една и съща нагласа - да се представи, да се изфука с нещо, с новата си кола, с новата любовница, или бог знае с какво. Беше без значение. Важното беше другите да го забелижат и да предизвика завист. Това бяха хората, въртящи се около него, или една сбирщина от еснафи. Изведнъж нещо му се догади. Загорча му в устата. Помисли, че е нещо от храната. Изправи се и отиде да пие вода. Но това не му помогна. Почувства се още по-зле. Приседна на стола в трапезарията. Чувството за гадене се усилваше. Огледа се безпомощно, но около него глъхнеше само тишина. Причерня му пред очите. Остра болка го раздра отляво. Настъпи тъмнина.
Събуди се в една бяла стая. Чувстваше се странно. Сякаш не беше той. И къде се намираше? Какво се беше случило с него? Последния път беше в трапезарията, при което му беше станало лошо, но нищо друго не си спомняше. Едно младо лице с бяла престилка застана пред него и му се усмихна.
- Чаках да се събудите, нося ви храната. – каза чаровно светлокосо момиче. – Три дни бяхте на системи в реанимацията. Но сега виждам, че сте по-добре.
Стоян огледа болничната стая. До него пиукаше един апарат. До главата му течеше система, а на шкафчето беше поставена табла с топло ядене. Беше сам с изключение на момичето.
- Как се озовах тук?
- Вашата камериерка ви е намерила паднал в апартамента ви. Приехме ви по спешност. Не трябва да правите резки движения и да се вълнувате. И трябва да започнете да се храните, за да се възстановите бързо.- усмихна се девойката.
- Някой да е питал за мен?- позаинтересува се Стоян, макар да знаеше отговора.
- Никой, освен жената, която ви придружаваше. Тя ще дойде да ви види днес следобед. Беше притеснена за вас. Аз ви оставям засега. Ако имате нужда от нещо, звъннете на звънеца над главата ви. – каза момичето и излезе от стаята.
Стоян погледна към вратата, която се затвори след девойката. Изведнъж му се прииска тя да се отвори и някой друг да влезе при него и да попита как е. Не знаеше кой, но все пак някой. Искаше му се, толкова много, колкото никога досега. Белотата на стаята изгаряше очите му. Опита се да се надигне, но усети страшна слабост. Сякаш това не беше той, а някой друг. А може би наистина вече беше някой друг. Не този мъж, който беше силен и с пренебрежение се отнасяше към останалите. Имаше нужда от човек до себе си. От някой, който да му каже нещо хубаво. А беше сам, толкова сам. И го знаеше.
Усещаше огромната разнина, разтворила се изведнъж в душата му. Празнина, която започна да го изпълва все повече и повече. Казаха му да не се вълнува. Той добре умееше това преди, а сега? Беше сигурен, че рано или късно ще дойдат да го видят само лакеите, които го заобикаляха преди, и то за да гледат сеира му. За нищо друго. А дали и това щеше да се случи? Въпроси, които го затиснаха и приковаха още повече към болничното легло. Опита да вдигне свободната си от системи ръка, но всяко движение изискваше от него страхотно усилие. Чувстваше се ужасно изморен. Изморен от себе си, от света, от целия живот, който бе водил досега. А дали изобщо си е заслужавал тоя живот? Да черпиш от всичко, но да се лишиш от нещото, така необходимо за едно човешко същество - малките мигове истинска радост, за които наистина всичко си струва.
Затвори отново очи. Отпусна се в бялата постеля. Нещо се беше променило, и то нещо толкова осезаемо, до болка осезаемо. Тялото му искаше покой, но душата му скимтеше, скимтеше като ранено животно. За първи път от толкова време. И чакаше. Чакаше това, което беше пропуснала и отказвала толкова години.
Лека вечер!
Вярно е, че има хора, на които за да прогледнат за истинските неща в живота, им се случват точно такива премеждия - уроци, от които да си вземат необходимите поуки...
Поздрави!
Хубав разказ, Светле, за човешкото и болката от проглеждането.
Поздрав!
Поздрави!
Хубав разказ, който може да има продължение...
Поздрави!
Хубава вечер от мен! :)
и не усещаме как стъпваме бежешком върху щастието си...
сърдечен поздрав за теб...
