Слънцето хвърляше своите закъснели лъчи сред клоните на дърветата. Тук-таме се отротваше по някой лист и като златна ладия се спускаше на земята. На пейката седеше стар човек. Ръката му безпомощно лежеше върху грохналото му тяло. Попрегърбената му снага поемаше жадно слънчевите лъчи. Може би това бяха последните хубави есенни дни и след тях зимата щеше да помете останките на есента и да влезе във владение. Но тези последни слънчеви ласки радваха неимоверно душата на стареца. Тя напираше да излезе от тази остаряла и рухнала обвивка и да направи хиляди неща.
-Ех, старче.- въздъхна тя. Как ми се иска сега да тръгна нанякъде. Просто ей така. Да се кача високо в планината, да пръсна поглед сред тази красота и да извикам с цяло гърло. После да потопя ръце в някой бистър планински поток и да пия жадно до насита чиста и студена вода. И накрая да се поскитам някъде свободно. Да бъда част от всичко около себе си.
- Ех, ти! Само за това си мислиш! – отговори й старото и немощно тяло. Нима не се насити толкова години? Нима не видя твърде много неща? Нима не получи от живота, както добро, така и зло, че още продължаваш да искаш? Аз изпълнявах всички твои желания до едно, но ти все искаше и искаше, и рядко се  вслушваше в моите молби. Когато бяхме млади всичко беше различно. Бяхме като едно неразривно цяло. Твоите желания бяха и мои. Аз споделях всичките ти емоции и ги следвах. Каквото ти искаше, аз също го желаех и беше толкова лесно. С теб срещнахме първата любов. Обичахме, мразехме, взаимно горяхме във всичко. Извървяхме толкова дълъг път.... И винаги бях с теб, макар понякога да беше твърде неразумна, но винаги ти се подчинявах. Ти желаеше всичко да бъде твое и с цената на много усилия, го постигаше. А и на мен не ми костваше много. Просто го можех, а и аз го исках. Но до един момент, когато нещо стана с мен и лекотата, с която правех всичко изчезна. Но ти продължаваше да искаш и не се вслушваше в това, което ти казвах. Беше луда глава. Тогава аз не издържах и рухнах.
- Ти само знаеш да ме укоряваш за моите желания и грешки- отвърна му душата. Аз нямам спирачки! И никога не съм имала. Искам да живея! Да творя! Да бъда! Не съм се предала! За какво си ми ти? Една стара и изсъхнала обвивка. И само болиш?! Измъчваш ме! Ограничаваш ме! Задушаваш ме! Скоро може да се разделим и аз ще поема по желания от мен път, а ти ще изгниеш само.
   Едно пожълтяло листо падна върху главата на възрастния човек на пейката. На съседната седнаха двама влюбени и около тях настана весела глъчка. Старецът отвори очите си и ги погледна с помътнял поглед, но младите не го забелязаха. Светът за тях имаше други измерения.
-         Старче! Виждаш ли! – обади се отново душата. Спомняш ли си тези мигове?
-         Да! Беше хубаво! А сега с теб примирено гледаме.- отвърна тялото и тежко въздъхна.
Изведнъж през градинкага долетя детски  глас:
-         Дядо! 
  Избледнелите старчески очи светнаха. Едно малко момченце се спусна към възрастния мъж. Цялото съзнание на стареца се съживи. Ръцете му се разпериха за прегръдка и поеха ръчичките на малкото създание.
Душата заликува и изля към малкото човече цялата обич, която се беше насъбрала в нея.